23.10 - 15.11.2025 г.
След изложбата „Културни номади“, представена от Art Project Depot в Българския културен институт в Берлин по време на Берлинската седмица на изкуствата, платформата представи селекция от колекцията „Хербариум“ по покана на Националния салон за съвременно изкуство в Букурещ. Това е седмото издание на престижния форум, който традиционно представя румънски художници от различни поколения. Сред множеството експозиции, разположени в разнообразни пространства на столицата и в Националната галерия на Румъния, за първи път ще участват и чуждестранни изложби от България, Сърбия и Унгария.
В изложбата подготвена за SNAC в галерия „Мобиус“, бяха включени кутиите на Жанире Ечебария де Диос, Кай Масаюки, Гьонюл Нухоглу, Аксиния Пейчева, Бернднаут Смилде и София Димова. Техните творби олицетворяват многообразието от национални идентичности и поколения, обединени в колекцията, и създават поле за диалог между теми и идеи, родени от богатството на визуални езици в съвременното изкуство.
S.O.S (2021) Жанире Ечебария де Диос започва проекта си на 13 март 2020 г. – първият ден от ограниченията, свързани с Ковид епидемията в София, където е стипендиант по програма „Еразъм“ в Националната художествена академия. Работата ѝ е изследване чрез запис на точните часове, в които тя чува линейките от близката болница. Опитът ѝ в България ѝ позволява да види културната стойност на тъкането и възможностите му за художествен израз. Тя фокусира вниманието си върху процеса, а не върху естетическия завършек, така че това е напълно интуитивно действие, без фокус върху техниката. С тази работа тя призовава да се върнем към същността на човешкото същество – да чуем нуждата от помощ и да осъзнаем фината нишка на живота, въплътена в червения конец. Чрез универсалния език на цифровите кодове са показани: 328 часа, 328 истории, 328 смъртни случая или 328 живота, както и тези, които продължава да записва и до днес.
„Шепотът на земята“ (2020) на Кай Масаюки представя авторска техника, свързана с тема, която той разработва от 1980 г.: „Идеята за атома, земята и вселената чрез творения в сътрудничество с великата природа. Слънцето, дъждът, вятърът, земята, морето, снегът, времето и пространството – всички те имат тясна връзка с тази серия произведения на изкуството.“
Памучното платно, използвано за обекта в кутията, се разстила в земята и се погребва. Изкопава се след 3 месеца до 1 година с техника, използвана при археологически разкопки. Изровената тъкан се измива и стерилизира на слънце, след което се залепя върху ново текстилно платно и се зашива с шевна машина със здрав конец.
„Увеселителен парк“ (2021) на Гьонюл Нухоглу използва като отправна точка теориите на немския философ и социолог Георг Зимел, според когото „Да станеш носорог е по-скоро трансформация, отколкото промяна. Промяната може да бъде обърната – човек може да се промени отново; но трансформацията е необратима.“ Художничката създава работи с образа на носорог от 2009 г. насам, базирани на есето на Зимел, озаглавено „Големият град и духовният живот“. Те представят, чрез различни медии, подробен разказ за живота в големите градове и проблемите на отчуждението на градския човек. Градският актьор от тази серия, която се позовава на безразличието е изобразен като студен, тежък, дебелокож носорог. Това е моментът, в който индивидът от градски тип се стреми да бъде измерим с парични знаци и решава да изключи човешките си възприятия, като приеме безнадеждността като поведение и по този начин неизбежно се предава на трансформиращата сила на системата.
„Когато погледнеш към звездите, виждаш миналото“ (2021) на Аксиния Пейчева представя напречен разрез на момент от въздушното пространство. Кутията, предварително пълна с хранителна среда за микробиология, събира в себе си микроорганизми, намиращи се във въздуха. След като е била оставена отворена за няколко минути, тя бива запечатана, а микроорганизмите започват да растат.
След няколко дни те образуват абстрактна картина, която съдържа визуална информация, отразяваща живота във въздуха в конкретния момент. Според публикувано през 2009 г. изследване, организацията на съзвездията на звездното небе може да бъде обяснена чрез различни методи на компютърна геометрия, които по определени правила свързват случайна група точки. Използвайки логиката на изследването, триангулацията на Делоне бива използвана, за да превърне колониите от бактерии в звездна карта съставена от различни групи съзвездия. По този начин проектът се опитва да потърси скрита информация – да направи „дисекция“ на един момент от времепространството.
„Камершпиле“ (2022) на Бернднаут Смилде представя романтични образи от цветни пощенски картички, частично преградени от миниатюрни плочици. Алюзия за екзотични места и минали времена, те едновременно се отнасят и до части на интериорното пространство. Погледът на зрителя постоянно се мести между „сега“ (функционалност и архитектура) и „другаде“ (желание или носталгия). Името „Камерспиле“ може да се преведе като „театър на гостната стая“ – поставен тук между образи на липсващи места, липсващи събития и настояща архитектура и форми.
„Харесвам идеята за желанието в пощенската картичка. Картичките, които познаваме днес, са се появили в началото на 1900-те. При условие, че на гърба фигурира думата „пощенска картичка“, е било позволено да се надписва от едната страна, а отпред се е поставяло изображението. Образът, започнал да служи за сувенир от различен свят представящ екзотичното и идеалното, се е превърнал в проекция на нашия културен мироглед и изрезка на съвършения пейзаж без дефекти. На картичките се е гледало като на посредник между очакванията и реалността.“
„Последните следи от моето дигитално его – отсега нататък ще се пазя сама“ (2025) на София Димова е мултимедийна скулптурна инсталация, която представя критично преразглеждане на дигиталното его. В основата ѝ стои 4,3-инчов LCD екран, който показва движещо се 3D изображение на художничката, функциониращо като дигитален аватар. Огледалната рамка и екранът заедно се превръщат в портал на самосъзнание – място, в което художничката едновременно гледа и е наблюдавана. Зрителят налага собственото си отражение върху дигиталния портрет, превръщайки го както във визуално изкривяване, така и в символично въплъщение на идентичността като нещо променливо, хаотично и многоизмерно. Така се създава многопластов визуален диалог между виртуалното „аз“ на художничката на екрана и реалновремевото отражение в огледалната рамка. Актът на вглеждане се превръща в личен момент на разпознаване и изкривяване. Абстрактната форма на огледалото нарушава симетрията, предизвиква очакванията и насочва погледа към нови, непознати ъгли.
Проектът се осъществява в партньорство с Държавния културен институт към министъра на външните работи с финансовата подкрепа на Плана за възстановяване и устойчивост на Република България по BG-RRP-11.020, двусесийна грантова схема, насочена към създаването на български продукции и копродукции в сектора на културните и творческите индустрии и тяхното популяризиране на европейските и международни арт пазари.
